Prodigal Reality

Мда, такава може всичко да оправи. Това го пускам по повод поста на Полс - знам, че четеш това. Поста го видях 17 минути след като го пусна, ама реших направо отговор така да ти напиша.

Да видим какво можеш ти, случайният заблуден човечец (решил се да прочете това), да направиш с една лъскава фалшива усмивка...

Да си докараш нервна криза, например. Вътрешно си вриш и кипиш, искаш да пречукаш някого. Външно се усмихваш най-благо на народа, какво ти пука на тебе, че най-искреното ти желание е да изколиш всяко живо същество в радиус от 50 метра например.

Да се скриеш. Защото когато покажеш какво ти е отвътре, хората не те искат, нали не си тотално слънце. Ами, симулирай щастие, щом нещастието не се приема. По-добре сам в препълнена стая, отколкото сам в празна стая... Така ли е наистина? Не ме питайте, не знам отговора.

Да постигнеш своето. Да, виждала съм го доста пъти. Залепи си една голяяяма усмивка на лицето, кажи на онзи срещу теб, че е върхът и после гледай да изцедиш колкото можеш от него. За какво са приятелите иначе?

Да се измъкнеш. Защото ако не се усмихваш, някой със също толкова опънати нерви ще ти се нахвърли. Защото ако си сериозен, другите те приемат за превзет. Защото ако не си куха кукла Барби/Кен (кой каквото все пак), другите кукли не искат да играят с теб.

Да замръзнеш. И то с усмивка на лицето. Но щом лицето ти е такава прекрасна маска... Има ли някой зад нея, или е просто декор? Е, ако е само декор, едва ли ще забележиш. А щом не забелязваш, няма как да го поправиш. Странно, вече си кукла.

Да се изгубиш. Сред десетките, стотици фалшиви усмивки, на кого му пука за №158 например. Може да си гений... Но кой да разбере, ако стоиш и се усмихваш безшумно? Бавно и спокойно потъваш, макар и ти самият да не знаеш къде.

Прекалено философско стана това. Наскорошният Хаус-маратон не ми влияе добре.

До скоро... (четене?)

~Белс