Prodigal Reality

Тъй, първо да обясня ~!     - това е знак, който означава един голям, светещ, ярък, емоционален удивителен знак. Тоест в момента съм много ядосана.

Второ: постове в два поредни дни? Значи наистина нещо голямо е станало.

Трето: на когото не му се чете едно голямо мрънкане, да НЕ чете надолу. Може би имам някоя сносна мисъл, но най-вероятно не си струва.

Так, мрънкането ми. Нали аз пиша. И съм решила да пиша нещо, което се надявам да стане книга. И в това нещо има вампири. Ими не тъпите блестящи маймунски задници на Стефани Майер. Имам си хубава нова оригинална идея. Пък.

И давам на майка си да прочете първата глава. Просто се надявам, че този път няма да каже нещо кой знае колко идиотско, което да ме вкара в нервна криза. Очевидно каза нещо подобно, щом пиша тук.

Та така, нашата прочита ЦЕЛИТЕ ДВЕ страници, което изисква нали много труд и упоритост, за да бъде свършено. След тази невероятно тежка и изтощаваща физическа работа, тя става с усилие от стола, започнала вече да се изпотява. И ми прави гримаси. Аз съм с изражение тип Айде де, кажи нещо там. Напсувай ме дори!

Подминава ме и отива в кухнята, където сяда на стола (трона) пред телевизора с многострадална въздишка, сякаш съм пълен идиот със забавено умствено развитие и току-що съм пуснала лиги върху новата й копринена дрешка. Примерно. Продължавам да искам да ми каже нещо. Но аз започвам разговора.

Пак щеше да ме питаш какво искам да кажа с историята си, нали? *поредната въздишка от нейна страна. Има предвид, че точно това е искала да пита* Ами изчакай първо да го напиша де!

Тогава ми разкажи за какво става въпрос, разкажи ми историята накратко.

Сложно е, трябва да ти го обясня цялото. *следва малко объркано обяснение на нещо, което аз не съм усмислила напълно, а тя иска да й го конспектирам нали. Тоест хаотичност, много препратки и имена, които не значат нищо за нея. Просто говорех за историята си*

*след като съм се пробвала да обясня, тя се мръщи пак. Прави физиономии, въздиша, личи й колко мрази да се занимава с едно от малкото сносни неща, които върши единствената й дъщеря.* Добре, кажи ми какво искаш да кажеш тогава. Какво е посланието (въпроса, който мразя най-много на този свят, само да отбележа. Питала ме е колко пъти, отговаряла съм й колко пъти... Но докато не чуе студен, логичен, кратък и ясен отговор, лишен от емоциите или страстта на един писател, няма да го приеме, нали?)

*Следва едно обяснение от моя страна как много ме съмнява писателите са имали предвид нещо, докато са писали като луди и обладани от дух. А след това, след една две десет петдесет години половината китайски народ, който през това време си е променил мисленето неимоверно, СЪВСЕМ СЛУЧАЙНО си мисли същото и тълкува историята по същия начин, по който я е замислил някой, с цялото ми уважение и адмирации към тези хора, луд гений. Нали защото това е така. Абсолютно съм съгласна. Майка ми пак нещо знае всичко и прави следното заключение (цитирам): *

Ти трябва да четеш класики и да познаеш друг жанр, освен вампирите.

Да казвам ли колко забележки имам към това? Да започвам ли дори? *реди с ирония, сарказъм дори. И също така с отрова в гласа* Има такъв жанр като "вампири", даже е всепризнато понятието, заедно с жанра "безсмъртници". Аз не съм чувала за класика, нямам представа кои са големите автори, не съм чела нищо тяхно. Нямам идея от други жанрове, защото никога не съм пипвала роман, в който героите са напълно и изцяло хора, в който тези си хора се обичат или мразят, убиват или жертват, в който показват пълния обсег на човешки емоции, наистина впечатляващ по своите размери. Стоя си с ограничени и прости романи с фантастични елементи, предвидени просто да забавляват простото народонаселение, неспособно да разбере истинските човешки драми. Някакви си там книги, наречени Хроники на Амбър, Хроники на Нарния, Дракула, Пътеводител на галактическия стопаджия - то тях кой ги е чувал на тая земя?

Защо майка ми, леля ми, роднините ми, го виждат толкова изкривено? Това, че пиша за измислени същества, а не за реални хора. То е етап, ще ми мине. Фаза, през която ще премина. Ще еволюирам, ще го надрасна. От какъв зор всяко магическо/мистично/свръхестествено нещо в историите ми трябва да е някаква шибана метафора за нещо съвсем обикновено нормално сиво и скучно? (да, знам, запетаи. Ядосана съм, какво искате) Каква ще да е причината, която вероятно някога може да ме накара да нищя думи, които съм натрупвала с толкова много любов? Думи, които съм късала от въображението си и съм сложила на показ на света, колкото той да плюе в лицето ми и да каже Не струва!

Не ме интересува, че собственото ми семейство не одобрява писането ми. Не ме интересува, че почти никой възрастен (малее, как звуча!) няма да ме вземе насериозно. Ще продължа да си пиша. Няма да се превърна в тъп дрон, който живее тъпия си безсмислен живот в малки кубични стаички някъде из света, в неизвестност и анонимност. Обичам своите думи, обичам своите истории и ще продължа да ги разказвам, независимо за колко бездарна ме мислите!

Вече се чувствам по-добре,

~Белс.